Музиката е първичното начало на всички изкуства ~ Гео МИЛЕВ
Първата витална демонстрация на ужас в пробудения измежду лоното на първобитната природа човек: първият несъзнателно изтръгнат през процепите на душата зов на смут – е първото му художествено дело, първото музикално произведение. В музиката индивидът намира пръвния – първичния – израз на себе си. Музиката е първичното изкуство.
В този примитивен миг на човешко усещане извън и израз от вътрешната страна е предначертан като че ли целият витален път на човечеството, в него е включен целият външен образ и вътрешен смисъл на Изкуството – или на изкуствата.
Музиката е първичното начало на всички изкуства. Съвършеният първопроизход на всички изкуства. Самото разбиране Изкуство.
В своето развиване другите – словесни или пластични – изкуства: лирика, танц, живопис, статуя, архитектура, спектакъл – са стигнали през днешния ден до едно толкоз огромно отчуждение между тях, че една обща за всички изкуства хармония – през днешния ден – е съвсем невъзможна и немислима. С изключение на музиката всички изкуства до през днешния ден насочват своите старания към обстоятелствата на тридименсионалното пространство на природата. От Аристотеля до през днешния ден изкуствата бяха тласнати в пътя на подражанието: „ възсъздаване на действителността “ беше до през днешния ден главният принцип на всяка хармония. И в ревностното спазване на този принцип едно изкуство с две измерения, като живописта, се ускори да промени до дъно на своята същност и да ни даде облици с три измерения, пластически форми, които претендират да бъдат освен заблуда (оптическа измама) на формите в природата, само че и – съответни тям. Възсъздаването на природата, на действителността умъртви в поезията – изкуството на словото – самостойната мощ на словото като комбиниране на тон и разбиране – тон, изразяващ разбиране – и трансформира словото в белег, изразяващ метод – изложение на обстоятелства от действителността към индивида.
Обаче музиката не възсъздава. Не възсъздава никаква природа. Не разказва никаква реалност.
Така до наскоро музиката трябваше да съществува като самостойно изкуство, което няма нищо общо с всички останали изкуства.
Но музиката е първото изкуство.
Така всички останали изкуства трябваше да застанат в общата стълба на изкуствата – кое повече, кое по-малко – като вторични изкуства, креативен прояви от втори разред. Защото музиката е първична, безспорна демонстрация на креативната мощност в човешката душа – израз, експресия, – а не подражателство или възсъздаване (чрез опит и умение) на нещо вън от човешката душа.
Тази какофония наложи на естетиката дълбокото подозрение: каква е задачата на изкуството? Дали да бъде възсъздаване на нещо вън от – или изложение на нещо вътре в индивида. Ако правдата е в кодекса на Аристотеля, който откри възсъздаването като цел на изкуството – музиката би трябвало да бъде изключена от листата на изкуствата, тъй като тя не възсъздава.
Императивът на тази логичност аd absurdum отдаде правдата на второто допустимо умозаключение: Изкуството е проявяване, израз на нещо вътре в индивида. Експресия!
Така неколцина естетици от края на предишния и началото на настоящия век пристигнаха до прозрението, че досегашният дисхармоничен път на всички изкуства е бил лъжовен, е бил едно настойчиво крепено подвеждане и че бъдещият път на изкуствата би трябвало да бъде едно доближаване към правилата и задачите на музиката. Целта на поезията е: не да разказва с думи; задачата на живописта: не да възсъздава формите на природата, а да се разкриват прозрения на човешката душа; да се откъртват – със силата на художествената страст – скали в душата, под които до тогава е била потисната една велика и ободряваща загадка.
Така изкуството може към този момент да дава отговор на това свое предопределение, което Аристотел неясно долавяше: очищението, катарзис. Така единствено изкуството получава своята очистителна за душата мощ и своето значение в хода на ориста.
Експресията, изразът от вътрешната страна, прави изкуството творчество – а не възсъздаване или даже имитиране: творчество на нови форми, а не прекопирване на подготвени – дадени вън от действителността – форми.
Поезията през днешния ден използва словото – разбиране посредством тон – не с цел да „ разказва “ обстоятелства от действителността, а с цел да разсъни посредством поетичния облик – комбиниране от тон и разбиране – известно просветление в душата на читателя. Образът в поезията заема още веднъж своето централно място, напоен с магическата мощ на внушението – suggestion, – посредством което единствено може да бъде събудено известно просветление. Както в музиката: посредством внушението на тоновете.
Живописта през днешния ден се отхвърля да рисува готовите форми на действителността – човек, кон, гора, облаци – и основава нови форми (които са нови и тогава, когато са съчетани от детайли, взети от действителността), – с цел да разкрие известно просветление в душата на фена посредством внушението – скритата мощ на боите и линиите, съчетани във форми с две измерения – форми върху плоскостта на платното. Боите получават своята самостойна мощ на изразни средства и живописта се избавя от плитката ловкост на алегорията. Както тоновете на музиката. И възприятието на гибел се показва не посредством алегоричния скелет, заметнат с черен плащ и коса в костеливата ръка, а посредством съчетания от бои и линии. И това е задоволително: тъй като всяка багра си има своя обособена стойност и в никакъв случай например черните и тъмнозелените бои върху платното не ще ни накарат да бъдем бесели, а светлосините и розовите не ще разсънят горест у нас.
Скулптурата – също; през днешния ден тя се отхвърля от простата анатомическа истина на голото тяло.
За да се реализира това възвишено влияние посредством художествени форми върху човешката душа, което е било присъщо до момента единствено на музиката. И този беше смисълът на Верленовия лозунг: „ De la musique avant toute chose! “(„ Музиката на първо място! ”)
Публикувано в сп. „ Везни ”, 1919-1922 година
Снимка: Българският книжовен модернизъм
Изображение: Alba-books
